Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.10.2015 18:26 - Последната нощ на Ботев
Автор: togarm Категория: История   
Прочетен: 953 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 28.10.2015 22:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

19-ти май, 1876 г.

Четата вървеше, носейки своите ранени от сражението предния ден на Милин Камък.

От слизането на козлодуйския бряг насам, зад гърба им беше цяла северозападна България, като преминаването през селата Бутан, Борован и Баница, където се състоя първото по-съществено сражение с османските части, беше най-голямото разочарование на четниците. Не, че не го знаеха предварително, не, че още в Оряхово не получиха известие от Стоян Заимов, че навсякъде въстанието е потушено, и отиват на безсмислена саможертва, но все пак... Всичките тия залостени врати на българските къщи...

Докато се придвижваха през горите на Врачанския балкан, внезапно, четниците чуха някакъв шум – като че ли от копита, мачкащи горската шума. Някой се опитваше да язди по горските пътеки.

- Стой! Кой там? - извикаха няколко четника.

Шумът спря, и оттатък дърветата сякаш някой се засуети. Момците се юрнаха в тая посока, и когато стигнаха, видяха старец с чалма и младо момче, яхнали по едно магаре.

- Турчин, турчин! - извикаха четниците.

- Селям алейкум, чоджумлар! Къде сте тръгнали по горите?

- Това са нашите гори, старче! А ти къде бродиш сам и невъоръжен из тях?

- Гората си е гора, момчета. Тя не е нито ваша, нито моя. Пък аз... аз отивам там, където вие няма да дойдете. Не, защото не можете, а понеже скоро ще ви избият.

Сред четниците настана известен смут от дръзките думи на стария турчин, който най-спокойно седеше на магарето, пушейки си лулата, сякаш не беше обръжен от сума ти въоръжени и настроени за бой млади мъже.

- Да го вържем! - викнаха някои, като че ли не забелязвайки, че стария човек не беше сам.

- Вържете ме. - рече старецът – И какво ще ме правите после?

- Ще те убием, тъй както вие избивате нас!

- Тъй, тъй. Въстанали сте против насилието, и напирате да го увеличавате – подсмихна се турчинът – Ама, нищо. Животът е един миг. Аллах дал, Аллах взел.

В този момент към пленника си проправи път висока слаба фигура, която разбута четниците, и се озова очи срещу очи с него. Очевидно, това бе водачът на групата. Очите му гледаха мрачно – явно бе уморен от изпитаното разочарование, но в него все още видимо витаеше значителен фанатизъм.

- Как те викат, турчино?

- Аз съм Али бей, олум (сине). А ти кой си?

- Христо съм. От Калофер.

- Виждам – нямаш търпение да умреш, така ли е?

- Така е. Дотам ни докарахте вие – да предпочитаме смъртта пред живота.

- Кои „ние“?

- Вие, турците.

- А, ясно. Ти делиш конете на цвят. И какво ти е сторил моят народ, момче?

- Твоят народ пороби моя! И го гнети вече пет века! Толкова кръв и насилие цялата земя надали е видяла преди твоят народ да дойде в моята земя!

- Христо, виждам – младо момче си още, и много неща не знаеш. Ама, нищо, каквото си решил – прави го, пък белким ти олекне на смъртната душа.

- Вържете го! - кратко и отривисто нареди Ботев.

Четниците чевръсто овързаха стареца и неговия по-млад спътник, който така и не беше обелил нито дума все още, хванаха поводите на магаретата, и си запроправяха път из горските гъсталаци.

Нея нощ трябваше да изкарат някъде – да си превържат ранените и да заредят оръжието, защото на другия ден, може би, им предстоеше финалната битка в живота. Те го знаеха, и го бяха приели. Все някой трябваше да плати цената за свободата народна.

След няколко часа преход се установиха в подножието на едно възвишение. Огън не палиха, за да не бъдат лесно открити от аскера. Просто нахвърлиха дрехите по тревата, и налягаха върху тях.

Все още не знаеха какво да правят с пленниците, но ги разделиха, та да не заговорничат за бягство помежду си. Младият турчин беше омотан като вързоп до магаретата, а старият, който сякаш нехаеше какво се случва, беше оставен до един дъб, като само му бяха вързали ръцете.
Тъмнината се беше спуснала над всичко и всички, като меко покривало, което се стреми чрез потушаването на дневните цветове да смекчи и различията между хората. Ужасно изтощени, всички спяха своя вероятно последен сън, като само Ботев, старият турчин и часовите – всеки по свои си причини – не можеха да заспят.

Ботев се приближи към турчина, преряза му въжетата, и седна пред него. Седеше и го гледаше право в очите, ако и в мрака да не се виждаше кой знае какво.

- Освобождавам ви. – рече той – Казвай, каквото имаше да казваш, че не обичам недомлъвките.

- Имам ли какво да ти кажа, дето все още не се досещаш за него? – рече Али бей.

- Не знам. Ти ми кажи, пък аз ще преценя.

- Срещу кого се бориш, Христо ефенди? Срещу народа, или срещу властта?

- Ха! Че, чия е тази власт? Не е ли на турците?

- Не знам, не знам. Тъй като гледам, нашите султани, още откак сме стъпили в Европа, са все от майки-християнки. Повечето от тях са българки, впрочем. Не съм сигурен какво е останало от кръвта на племето Кая, който основаха династията на Осман. И, като ги вземеш поколение след поколение – все с майки, бивши християнки, май надали и 10 % от кръвта на султаните ни е османска.

- Хайде само да не ми излизаш с тоя номер. Сега ще излезе, че, едва ли не, ние ви управляваме, а не вие – нас.

- Не знам какво ще излезе, но такива са фактите. Впрочем, аз съм суфи. Чувал ли си за Бедреддин Симави?

- Да, чувал съм. Оня, дето в борбата за трона подкрепил Муса Челеби, и после Мехмед I му потушил въстанието в Анадола.

- Същият. Той е основател на нашия дервишки орден. В Стамбул си мислят, че орденът вече не съществува, но грешат. Когато през 1402 г. по вашето летоброене Тимур-хан, когото вие наричате Тамерлан, разбил при Анкара Баязид Илдъръм („Светкавицата“) - покорителя на България, впрочем също наполовина българин, син на вашата княгиня Кера Тамара и първи братовчед на вашия цар Шишман, татарите на Тимур завладяли целия Анадол. По това време ние турците още почти не сме имали заселници на Балканите, а само гарнизони, така че, това „робство“, както го наричате, сте можели с лекота да го отхвърлите, дето се вика, преди да е започнало. Щото нашите са взели Търново през 1393 г., а Видин – през 1396-та, което е няма и десет години преди битката при Анкара. Та, тримата сина на Баязид останали насред Балканите – в това море от току-що покорени гневни „гяури“ и врагове. Само вие българите тогава сте били около милион и половина народ. Стамбул още не е бил наш, него го вземаме едва през 1453 г. по вашия календар, и това много е затруднявало общението между Анадола и Балканите единствено през скалистото Чанак-кале.

- Какво се опитваш да ми кажеш? Че ние българите сме подкрепили вашата власт ли?

- Да, тъкмо. Вие, пък и сърбите, които тогава са били само васали на падишаха, и гърците, на които само част от земите са били покорени, по-точно – Тесалия, и власите, които пък тогава са си били съвсем независими, вместо да се борите, сте предпочели да подкрепите в гражданската война някой от синовете на Баязид. Знаеш ли какво означава това? Не знаеш. Означава, че в очите на балканските народи, тези евентуални бъдещи владетели са имали основания за своята легитимност! Тъкмо затова Мехмед, когото вие сте подкрепили, след като е спечелил войната, е върнал в значителна степен свободата на по-голямата част от българите. Защото, ти не знаеш, но тук – в северната част на вашите земи, дето е отсам Балкана – са князували самостоятелно ваши владетели, чак до 1598 г., когато вдигате вашето Първо Търновско въстание. Седем години ни е коствало да го потушим! Седем години! В сърцето на империята! Като до тогава нашите войски отдавна са бродили из цяло Маджарско, и на няколко пъти са стигали чак до Виена. Тая част на вашите земи я няма в нашите данъчни регистри чак до 1605 г. по вашето летоброене! Не знаеш за това, нали? И я няма, защото султанът е бил благодарен човек, който е заръчал и на своите приемници да съблюдават вашите свободи. И те са го правили, чак до момента, в който сте решили да бутате империята отвътре.

- Али бей, вашата империя е чужда за нас. За нас тя е само извор на мъки и страдания, така че, недей да ми обясняваш колко сте добри и благородни, и как ние сами сме си виновни, че сме загубили и остатъка от свободата, която сте благоволили да ни дадете, понеже сме били доволно глупави да поднесем на върха на копията си властта за поредния ви султан.

- Христо, аз нищо не те убеждавам, само ти обяснявам неща, които не знаеш.

- И откъде знаеш, че не ги знам?

- По думите ти съдя. „Турци“, „робство“, „нашата земя“, „вашата власт“... В една империя няма народности, моето момче! И не може да има. Наясно ли си, че след като вие сте подкрепили Мехмед I, и той е получил властта, тоя същият е клал в Анадола моя народ, така, както вас никой никога не ви е клал? Наясно ли си, то няма и откъде да си наясно, всъщност, че аз познавах вашия водач Васил, дето му викате Левски, и съм го крил в дома си, след като българин го издаде на нашите?

- Да, ама турците го обесиха!

- Да, ама и българи го съдиха!

- Всяко стадо си има мърша!

- Именно.

Настана неловко мълчание.

Пред очите на Христо минаваха всичките тия картини, които предизвикваха безумна ярост у него. Подпалените български села, отрязаните глави, изнасилванията, набучените на шик бебета, отвлечените за еничари момчета и отмъкнатите за турските хареми девойки. Тук за миг, като мълния, през главата му мина и неприятната мисъл, че не са малко семействата, които доброволно са приемали исляма, понеже така няма да плащат данъци, пък и ще имат възможност за кариера в администрацията на империята. Мина му и отвратителната мисъл, че немалко семейства са давали своите момчета и момичета по същите съображения. „Жалки псета!“ - рече си той наум.

И сега пред него седеше този стар турчин, невъзмутим като дъб, и му казваше една след друга серия от неприятни истини. Но, кое е по-важно: свободата или истината? И, може ли да има свобода без истина? И после, враг ли ти е този, който е претърпял същото като теб, от същите извършители, само защото се е родил сред последните?

- Какво да те правя, Али бей?

- Твоя воля, олум. Ти решаваш, аз съм пленник.

- Али бей, ти можеш ли да ме разбереш? Можеш ли да усетиш страданието, което е накарало мен и всичките тия момци тук да се вдигнем, и да тръгнем на сигурна смърт? Като турчин, как се чувстваш от това? Мислиш ли ме за свой враг?

- Пак ти казвам, Христо, аз съм суфи. Ние сме орден, който не дели хората по „мирис и цвят“, тоест, по род и вяра. Да, ние сме мюсулмани, макар повечето от другите мюсулмани да ни считат за „гяури“, точно както считат вас, но ние търсим истината и хармонията с Твореца. Не робуваме на книгата. Въпреки че, точно ние познаваме тази книга, Свещения Коран, по-добре от другите. Например, нашите братя мюсулмани масово не знаят, че да ви наричат „гяури“ е върховна глупост, според Корана, защото не са го чели. Те само са чували това, което имамите са им казали, че пише там, но имамите също не са го чели. Не и внимателно. В нашата вяра Иса, когото вие наричате Иисус, е считан за най-чистият измежду хората. Точно така е написано. Например, за Мохамед – Аллах да го благослови! – е написано, че е бил човек грешник, и едва след като при него идва архангел Джебраил, и му дава посланието на Аллах, той става пейгамбер (пророк). А за Иса пише, че върху него няма и петънце!
Не знаят нашите хора, не знаят. Не знаят, че последният имам Ал Махди, когото всички мюсулмани очакваме с нетърпение, не е най-важната личност в Исляма! Той само трябва да приготви света за идването на Иса иб"н Юсуф иб"н Мериам. Това е вашият Иисус! Ако го знаеха, отношенията между мюсулмани и християни щяха да бъдат съвсем други, напълно различни.
Ама, и вие християните също не знаете. Не знаете, че ние не приемаме Иса за „син божи“, защото Аллах няма синове. Тоест, донякъде всички сме негови синове, но не е известно Аллах да се е женил за земна жена, ако и Мириам да зачева чудотворно с неговата воля. Не знаете, че Иса никога не е умирал на кръста, защото там беше друг. По-точно, когато тълпата е трябвало да избере кой да бъде освободен от римския съд, тя е избрала „разбойника“ Иисус Варава пред Иисус Назарянина. И какво се получава? Понеже вашият език е твърде различен от езика на Писанието, но езикът на Мохамед не е, оказва се, че май тъкмо вие не сте разбрали някои неща. Защото „Варава“, всъщност е „Бар-ави“, което преведено дословно означава „син на Отца“!
И кой е умрял на кръста, в такъв случай? За какво се борим и ние и вие,
знаем ли?

- Да, чувал съм за тоя ваш орден, дето членовете му се въртят като улави. Пък и, не ме подкарвай на тема християнство, защото аз не съм особено вярващ. Не и в оня бог, с който поповете, заедно с турските изедници, смучат кръвта на народа.

- Силни думи думаш, Христо. Нормално за човек като теб.
Моите „улави“ братя, въртейки се, влизат в хармония с планетата, и стават едно с прибоя на морето, с вятъра в клоните на дърветата, с полета на птиците... Може би не е съвсем излишно да има и такива хора, ако се има предвид как всички останали изнасилват майката Земя, ровейки в нея огромни дупки при търсенето на метали, сечейки горите и, отравяйки реките и.

- Каква „майка Земя“, нали според Исляма тя е само творение на вашия Аллах?

- Тъй е. Но и майките имат родители. Аллах е просто родителят на всичко и всички.
Виж, франките и ингилизите изхвърлиха Аллах от своите учени книги, и какво произлезе. По-точно, помислиха си, че ще успеят да го изхвърлят.
Не можеш да изхвърлиш Създателя, така както не можеш да вдигнеш морето на небето, или да накараш слънцето да изгрява от запад! Но, какво направиха те? Премахнаха името му, но той остана в техните формули! Защото математиката е езикът на Твореца! Тя е еманация на законите, които произлизат от Създателя, и са Създателя! И няма значение дали ще го наречеш „Бог“, както правите вие, копирайки думата от персите и индийците с техния Багха, или ще го наречеш „Аллах“, както правим ние, взаимствайки от древния Вавилон с неговия Илу-ах, и от евреите с техния Елохим. Едно и също е. Така или иначе, името на Бога е непознаваемо и непроизносимо за нашите езици, тъй както неговият лик е непоносим, дори убийствен за нас със сиянието си.

- Али бей, не е ли ирония, че ти, мюсулманинът, ме баламосваш с йезуитски папистки еквалибристики? Какво отношение имат тук религиите към чисто светския факт за вашия гнет? Не ни ли стигат нашите си попове и гръцките фанариоти, та и един мюсулманин сега да ми чете Евангелието? Със същия успех мога да помоля и Дяволът да ми го прочете.

- Ще ти кажа, Христо, какво отношение има това към вашето страдание. Два вида хора причиняват страдание на своите себеподобни – невярващите и прекалено вярващите. Ония, които нямат морален закон и не се страхуват от никакво наказание, и ония, които считат, че тъкмо те са обладатели на абсолютната истина, която непременно трябва да натресат на главите на другите, независимо дали последните я разбират и искат. Тези, които просто кротко и смирено отдават почит на Създателя и неговите създания, си знаят, че са несъвършени, и не се опитват да учат другите, ако и да виждат грешките им. Защото няма истинска вяра без познание, и няма истинско познание без вяра!
И нито едното, нито другото са възможни без любов, смирение и безкористен труд.

- Каквото и да ми говориш, Али бей, тази ваша империя не е империя на любовта и хармонията, а чисто и просто една прогнила империя на насилието, която скоро ще падне, пък, ако ще и за тая цел първо да паднат нашите глави. Аз виждам, че си умен мъж, и ми е много мъчно да го кажа, но, колкото и да си умен, и ти си от страната на нашите поробители и мъчители, ако и сам да не си вършил нищо от това. Защото, когато виждаш зло, и не правиш нищо за да го спреш, това е форма на пасивно съучастие в извършеното престъпление. Аз вече не знам на кой бог да се моля, за да прекрати страданията на народа ми, и понеже не виждам такъв бог, който да се опитва да го направи, спрях и да вярвам. Но ще се прекръстя, не за мен, за народа ми ще се прекръстя, и защото съм готов, като Иисус, да стана хекатомба за тази свобода. Амин!

И тук Ботев наистина се прекръсти, което се видя, защото бе започнало да се развиделява. Турчинът само се усмихна леко.

- Защо разпъваш слънцето на кръст, Христо? Сега не е зимното слънцестоене, съзвездието Южен кръст не се вижда оттук, нито пък египетският бог Амен е в състояние да помогне на народа ти.

- Какви ги бръщолевиш?!?

- Ех, момче... Наистина ли аз, мюсулманинът, трябва да ти обяснявам тия неща?
И тримата ви влъхви не са нищо друго, освен трите звезди от пояса на съзвездието, което гърците наричат Орион. Те идват при раждането на „месията“, която става в най-краткия ден от годината, както и символичната смърт на Слънцето, продължаваща три дни в периода на зимното слънцестоене, а „възкресението“ става след третия ден, когато слънцето започне да се издига. Тримата „влъхви“ следват „звездата на изтока“ до яслите, или пещерата, в която се ражда Иисус така, както трите звезди на Орион „следват“ звездата Сириус – най-ярката на небосвода, която в дните на зимното слънцестоене съвпада с изгрева на слънцето
точно в съзвездието Южен кръст.
Ние суфите, ако и да вярваме в Иса, изобщо не сме сигурни, че всичко това се е случило така, но по-скоро приемаме, че много древни познания и вярвания са били „пришити“ към живота и делата на този легендарен, не само ваш, но и
наш пророк.
Пък, колкото до това дали империята ще падне, или ще остане... наистина ли си мислиш, че ме интересува? Тоя свят е видял множество империи да възникват и да падат; това, което ме интересува е какво ще стане с моя народ. Защото тази империя беше създадена от него, но вече не е негова. Напротив, тя заплашва да го обезличи сред другите мюсулмани, живеещи в нея, които са повече от турците. И аз се страхувам, че един ден ще се наложи ние самите да отродим всичките тия народи от себе си, включително вашия, за да се запазим.
Слушам твоите обвинения, и се чудя, ако съм виновен, че не съм направил – какво? , то тогава как стои въпросът с тия български къщи, които затвориха вратите си пред теб и четата ти? Как стои въпросът с ония български села, които предпочетоха да си копаят картофите, когато аскера палеше съседните села? Какво правим с факта, че Батак, например, не беше унищожен от турци, а от българи, макар и мюсулмани?
Ех, дали не е най-добре да осъдим за „пасивно съучастие в престъпление“, и избием всички, а?
А колкото до вашите въжделения и копнежи за свобода, независимост, собствена страна и т. н. Защо смяташ, че тия неща са задължително произтичащи едно от друго? Ето, сега вие нямате своя държава, но имате голям, задружен и сравнително богат, поне в сравнение с другите народи на империята, народ. Аз виждам – тук Али бей затвори очите си, и сякаш погледна навътре – как много скоро вашите мечти може би ще се осъществят, но ще платите голяма цена за това. Народът ви ще бъде разпокъсан в няколко държави и – колкото и да ти се стори странно – не Османската империя ще бъде причината за това. Ще имате политици, които ще бъдат по-лоши и от падишаха и неговите бейлербейове. Вместо любов и градене, ще настане мерзост и разруха. Ще имате държава, но вече няма да сте народ. Струва ли си?

„Струва ли си?“ - този въпрос отекна като гръм в съзнанието на Ботев, при всичко, което беше чул в последните минути. Утринната светлина огряваше лицето му, и се виждаше, че беше пребледнял. Дали от загубата на кръв от раните, дали от безсънието, но нямаше вид на здрав човек. Чак сега той се вгледа внимателно в лицето на Али бей, и беше поразен от здравето и емоционалното равновесие, които се излъчваха от него. Турчинът беше седнал, разбира се, „по турски“, имаше изправена и твърде снажна за годините си, може да се каже – достолепна – осанка. Острите но правилни черти на лицето му контрастираха със сиво-сините му очи („като на Левски!“ - помисли си Христо), а бялата му брада се спускаше до гърдите в безукорна линия. Всъщност, ако брадата му не беше бяла, Али бей можеше да мине за поне двайсетина години по-млад с физиката си. Беше слаб, но жилав, и толкова спокоен, че нито един мускул не трепваше по тялото му.

- Али бей, аз нямам вече много време, затуй ще те питам само още две неща. Накъде беше тръгнал?

- Към дома на снаха ми. Брат ми Исмаил се спомина миналия месец, и я остави вдовица с пет деца. Бедни хора са, затова им нося от оскъдното си „богатство“, белким им помогна, колкото мога. Малкият с мен е едно от децата, най-голямото. Дойде да ми помогне, та да можем да вземем повече багаж.

- Какво ще правиш, ако настане голяма война, и България получи независимост?

- Вероятно повечето ми сънародници ще се изселят към Анадола, но аз ще остана. Както вече ти казах, Христо – Животът е миг. Аллах дал, Аллах взел, не е трагедия да умреш. Пък и, трябва най-сетне да разбереш нещо много важно, щото те слушам как говориш, и знам, че имаш причини да говориш така, но Левски беше малко по-голям на години от теб и, позволи ми да имам свое мнение – малко по-умен. Той знаеше, хубаво е и ти да го имаш предвид, независимо колко часа още ще живееш, че това е и моята Родина. Аз тук съм роден, нямам, и не искам да имам нищо общо с Анадола.
И, ако е рекъл Аллах да доживея това време, в което това място тук да се нарича България, то аз ще продължа да си“копая моята нива“, защото си е моя, и защото плодовете на земята не се интересуват от вълненията на хората. Пък и понеже, както казват франките, не народите правят държавите, а държавите – народите. Май точно те са прави, а ние сме се заблуждавали векове наред.

- Благодаря ти за споделеното, Али бей. Сполай ти за добрите думи! – надигна се Ботев, отърсвайки треволяка от дрехите си. – Аз отивам да се сразя на смърт с твоите сънародници, и те моля да ме благословиш, защото си мъдър и човечен мъж.

- Сполай ти и на теб, Христо! Аллах да е вас, защото всички сме негови чада, и защото кръвта, която така лесно отивате да пролеете, ще я пролеете за всички нас – и българи и турци, и арменци, гърци, черкези, цигани и други. Само имай предвид, че не е хубаво редовно да напояваш земята с кръв, защото почва да се пристрастява, и да иска още, и още. И дано един ден, като се срещнем на небето, да нямаме вече земя за делене и кръв за проливане.

Ботев кимна, подаде на Али бей поводите на магарето, направи знак на вече будните четници да развържат по-младия турчин, обърна се, и се отдалечи заедно с другарите си.

Али бей и момчето останаха загледани още известно време в тяхна посока, после старият турчин се обърна към племенника си, разчете безмълвния му въпрос, и му рече:
– Исмет, животът е като река, моето момче. Тече един поток, влива се в друг, после се разделят. Може и пак да се съберат, знае ли човек. Това, което е сигурно е, че е жалко за удавниците из водовъртежите, а също така, че всичките потоци и реки накрая ще се влеят в морето. Да вървим, че майка ти ни чака.

И те се отдалечиха в обратната посока, кандилкайки се бавно върху магаретата.

А на хоризонта се виждаше връх Вола, озарен от кървавото сияние на изгрева, и предвещаваше едно жестоко, и може би напълно безсмислено жертоприношение.

Е, поне за тези, за които земята е по-скъпа от хората, живеещи на нея.




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: togarm
Категория: История
Прочетен: 86125
Постинги: 19
Коментари: 87
Гласове: 86
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031